Инструменталният концерт: история, концепция, специфика

Посетителите на залите на Филхармонията са запознати с особената, приповдигната атмосфера, която цари по време на концерт на инструментална музика. Начинът, по който солистът се състезава с целия оркестров ансамбъл, е завладяващ. Спецификата и трудността на този жанр се състои в това, че солистът трябва постоянно да доказва превъзходството на своя инструмент над всички останали в концерта.

Понятието за инструментален концерт, спецификата на

Повечето концерти са написани за богати на звуци инструменти - цигулка, пиано, виолончело. Композиторите се стремят да придадат на концертите си виртуозен характер, за да използват максимално художествените възможности и техническата виртуозност на избрания инструмент.

Но един инструментален концерт предполага не само състезателен характер, но и прецизна координация между изпълнителите на соловите и съпровождащите партии. Съдържа противоречиви тенденции:

• Разкриване на възможностите на един инструмент в сравнение с цял оркестър.
• Съвършенството и съгласуваността на цялостен ансамбъл.

Може би спецификата на понятието "Концерт" Има двойно значение, което се дължи на двойния произход на думата:

1. concertare (от латински) - "състезавайте се";
2. Concerto (от италиански), concertus (от латински), koncert (от немски) - "concord", "хармония".

По този начин, "инструментален концерт" в общия смисъл на думата е музикално произведение, изпълнявано от един или повече солови инструменти с оркестров съпровод, при което по-малка част от участващите изпълнители се противопоставя на по-голяма част или изцяло на оркестъра. Съответно инструменталните "отношения" се основаваха на партньорство и конкуренция, за да може всеки от солистите да покаже виртуозност в изпълнението.

История на жанра

През XVI век думата "Концерт" за обозначаване на вокални и инструментални произведения. Историята на концерта като форма на ансамблово свирене има древни корени. Изпълнява се заедно от няколко инструмента и с ясен акцент върху солиста "гласове" могат да бъдат открити в музиката на много народи, но първоначално те са били полифонични духовни композиции с инструментален съпровод, написани за катедрали и църкви.

До средата на XVII в. понятията "Концерт" и "Концерт" се отнася за вокални и инструментални произведения, а през втората половина на XVII в. вече се появяват строго инструментални концерти (първо в Болоня, след това във Венеция и Рим), а името е запазено за камерни произведения за няколко инструмента и се променя на concerto grosso ("грандиозен концерт").

За основоположник на концертната форма се смята италианският цигулар и композитор Арканджело Корели, който в края на XVII в. написва концерт в три части, в който има разделение между соло и акомпаниращи инструменти. През XVIII и XIX в. концертната форма се развива още повече, като най-голяма популярност придобиват изпълненията за пиано, цигулка и виолончело.

Инструменталният концерт през XIX и XX век

Историята на концерта като форма на ансамблово свирене има древни корени. Концертният жанр се развива и съзрява в продължение на дълъг период от време, следвайки съвременните тенденции в стила.

Концертът преживява своето възраждане в творчеството на Вивалди, Бах, Бетовен, Менделсон, Рубинщайн, Моцарт, Серве и Хендел. При Вивалди концертната пиеса се състои от три части, от които двете крайни са доста бързи, заобикалящи средната, бавната. Постепенно клавесинът е заменен с оркестър. В творчеството на Бетовен концертът се доближава до симфонията, в която частите се сливат в една непрекъсната композиция.

До XVIII в. оркестровата композиция по правило е била инцидентна, в по-голямата си част струнна, а творчеството на композитора е зависело пряко от състава на оркестъра. По-късно формирането на постоянни оркестри, развитието и търсенето на универсален оркестър допринасят за развитието на концертния жанр и симфонията, а произведенията, изпълнявани музикални произведения се нарича класически. Така, говорейки за инструментално изпълнение на класическа музика, се подразбира концерт на класическа музика.

Филхармонично общество

През XIX в. симфоничната музика в Европа и Америка се развива бързо и започват да се създават държавни филхармонии за популяризиране на симфоничната музика. Основната задача на тези дружества, освен пропагандата, е да популяризират и организират концерти.

Думата "Филхармония" идва от двете съставни части на гръцкия език:

harmonia - "хармония", "музика".

Понастоящем филхармонията е държавна институция, чиято мисия е да организира концерти, да популяризира високохудожествената музика и сценичните изкуства. Филхармоничен концерт е специално организирано събитие, което има за цел да представи класическа музика, симфонични оркестри, инструменталисти и вокалисти. Филхармониите също така дават възможност да се насладите на народна музика, включително песни и танци.